Хана Аренд (1906 ~ 1975) е един от най-важните изследователи на

Хана Аренд (1906 ~ 1975) е един от най-важните откриватели на тоталитаризма. Тя наблюдава възникването на тоталитарните трендове от рецесията на националните страни през XIX век, като акцентира ролята на терора като вътрешност на тоталитарното ръководство, както и тази на пропагандата в връзките с външния свят, само че най-впечатляващи са наблюденията й за изолацията като личностна причина за тоталитарното ръководство.

(Hannah Arendt, c. 1963)

Терорът има безспорна власт единствено над изолирани и настроени един против различен инидвиди и заради това съществена грижа на всички типове тиранично ръководство е да реализира такава изолираност. Тя може да съставлява началото на терора, без подозрение тя е и най-плодотворната почва за него и неизменим негов резултат.

Тази изолираност наподобява е дототалитарна, неин признак е безпомощността на хората, доколкото тяхната мощ произтича от взаимните им дейности, от съгласуваното им държание. Изолираните човеци са безпомощни в същинския смисъл на думата.

Изолацията и безсилието, т.е. фундаменталната некадърност за каквото и да било деяние, от много време непроменяемо са характеризирали формите на робия. Тираничното ръководство прекъсва политическите връзки сред хората и пречи на евентуалните им благоприятни условия да се осъществят. Но въпреки всичко не всички връзки сред индивидите биват заличени и не всички техни качества, унищожени.

Целокупната сфера на персоналния живот - способността да преживяваш, да се възпроизвеждаш, да мислиш, остава непокътната. Но както знаем, стоманеният обръч на тоталния гнет не оставя никакво място за сходен персонален живот, а самоналожената тоталитарна логичност заличава у хората способността им да претърпяват и да мислят по този начин невъзвратимо, както и опцията им да работят.

Онова, което назоваваме изолираност в политическата сфера, подхожда на по този начин наречената самота в областта на публичните връзки. Изолация и самота не са равнозначни. Човек може да бъде изолиран, т.е. да изпадне в състояние, когато не е в положение да работи, тъй като няма кой да работи взаимно с него, без да е уединен. Може да бъде и уединен, т.е. да стигне до състояние, в което той самият като субект се усеща лишен от човешко другарство, без да бъде изолиран.

Изолацията съставлява онази задъдена улица, в която хората се озовават, когато политическата сфера на живота им, в чиито рамки те работят дружно, устремени към някаква обща цел, бъде срината. Ако изолацията се отнася единствено до политическата сфера на живота, самотността визира човешкия живот като цяло.

Тоталитарното ръководство, както и всички форми на тиранично ръководство, е немислимо, в случай че не срине публичната сфера на живота, т.е. в случай че не смаже политическите качества на хората, като ги изолира един от различен.

Тоталитарното владичество обаче, в качеството си на вид ръководство, за пръв път не се задоволява с този тип изолираност, а смазва и сферата на персоналния живот на индивидите. То се основава върху самотата, върху чувството, че въобще не принадлежиш към този свят, което е един от най-крайните и отчайващи прекарвания, поднасяни на индивида. Да си непотребен, ще рече, че въобще не принадлежиш към този свят.

Изкореняването може да бъде причина за чувството, че си непотребен, също както изолацията може /но не бива/ да е причина за самота. Сама по себе си, без значение от настоящите исторически аргументи и новата роля в политиката, самотата е по едно и също време диаметралност на същностните условия на човешката орис и едно от главните прекарвания в живота на всеки субект.

Дори чувството за материално действителен и сетивно поднесен свят зависи от връзката сред обособения субект и останалите хора, от общия метод на чувстване /здравия смисъл/, тъй като другояче всеки би останал в границите на една своя изолирана действителност, подвеждаща и лъжлива.

Единствено съществуването на общи критерии за благоразумие, което ще рече фактът, че не един субект, а голям брой хора обитават земята, ни дава опция да се доверяваме на непосредствения си осезателен опит. Но е задоволително да си напомним, че един ден ще би трябвало да напуснем този общ свят, който ще продължи да съществува както и преди нас, и че ще станем непотребни в неговата последователност, с цел да осъзнаем какво е самотата – възприятието, че всичко и всички са те изоставили.

Самотата не е равнозначна на усамотяване. Когато се усамотите, вие сте усамотен, а самотата е най-осезаема, когато сте измежду хора. Според Епиктет самотният човек е заобиколен от хора, с които обаче не може да откри контакт, или на чиято неприязън е изложен. Усамотеният, в противен случай, може да бъде „ дружно със себе си ”, защото хората умеят да „ приказват със себе си ”. С други думи, когато човек се усамоти, той остава „ себе си ”, дружно със себе си, което ще рече двама-в-едно, а самотният на практика е самичък в това едно, зарязан от всички останали.

Всеки умствен развой, в тесния смисъл на понятието, се реализира в усамотение и съставлява разговор сред индивида и неговото вътрешно аз, само че този разговор не се откъсва от света на околните и познатите му, тъй като те участват във вътрешното му аз, с което индивидът води мисловния разговор. Проблемът на уединението е, че тази целокупност двама-в-едно се нуждае от другите, с цел да се трансформира още веднъж в едно – неизменен субект, чиято идентичност е невероятно да се сбърка с друга.

За определянето на самоличността си човек напълно зависи от другите и точно всемогъщата избавителна берекет на общуването възстановява на уединените тяхната „ целокупност ”, избавя ги от двусмисления разговор на едното, възвръща самоличността и с помощта на това всеки се показва с неповторим глас, принадлежащ на незаменима персона.

Самотата става непоносима, когато човек загуби личната си същина, която може да бъде осъществена в усамотение, само че доказана като идентичност само от надеждни и заслужаващи доверие себеподобни.

Стане ли това, човек губи религия и в себе си като събеседник в мисловния разговор, и в обикновеното очакване в околния свят, без което какъвто и да било витален опит е невъобразим. Себе си и светът, и сопсобността да се мисли и да се претърпява се оказват изгубени по едно и също време.

Тоталитарното владичество, както и тиранията, съдържа в себе си зародиша на личния си провал. Но също както страхът и безсилието, от които той се заражда, са антиполитически правила и тласкат хората към положение назад на политическата интензивност, по този начин и самотата и логически-идеологическата дедукция на най-лошото пресъздават една антисоциална обстановка и таят в себе си принцип, въобще пагубен за взаимното битие на хората.

И въпреки всичко проведената самота е доста по-опасна от неорганизираното изтощение на всички, затиснати от тираничната и случайна воля на един – единствен човек. Опасността се крие във вероятността да бъде унищожен светът подобен, какъвто го знаем – свят, който като че ли във всяко отношение е стигнал своя край, преди от този край да се е зародило и да се е наложило ново начало.

От: „ Тоталитаризмът ”, Хана Аренд, изд. Панорама
Снимкa: Hannah Arendt, c. 1963., Jewish Chronicle Archive/Heritage-Images, britannica.com